Защо вият вълците?
Вълчицата оставила двете малки в бърлогата, за да търси храна. Зимата била много люта и храната недостигала. Налагало се да ги оставя сами задълго, за да ловува и рядко носела плячка, обикновено по някоя мишка. Вълчетата били измършавяли и коремчетата им къркорели от глад. Пък и отгоре на това им било студено.
Покрай бърлогата минал един човек. Забелязал вълчетата и ги попитал: “Искате ли да ви взема при мен. Ще бъдете на топло и винаги ще бъдете сити. В замяна на това ще искам да ми помагате.”.
Вълчетата в един глас отговорили: “Искаме, искаме!”.
Човекът повел вълчетата към селото..
Когато се завърнала вълчицата заварила празна бърлогата. Късметът ѝ се бил усмихнал и носела едра плячка. Била успяла да удави сърна и бързала да я донесе в бърлогата, за да нахрани малките. Но уви, тях ги нямало. Усетила миризмата на човек и тръгнала по следата. Следата я отвела в селото. Намерила вълчетата заключени в клетка. Били сити и се били изтегнали доволно. Зарадвала се майката, че е намерила децата си и че са добре и веднага започнала да мисли как да ги освободи. Захапала решетката със зъби и започнала да дърпа и ги подканила: “Хайде деца мои, бутайте отвътре!”. Но вълчетата ѝ отговорили: “Не искаме да бутаме. Тук ни е добре. На топло сме и сме сити. Не искаме да гладуваме и да ни е студено. Върви си!”. Вълчицата се смаяла: “Но как? Истинският вълк може да е гладен, да му е студено, но винаги е свободен и никога не може да има господар!”. “Ето затова господарят ни каза, че ние вече не сме вълци, а сме кучета.” - отговорили вълчетата.
Тръгнала вълчицата покрусена от мъка. Било студена, ясна, зимна, пълнолунна нощ. Колкото повече се приближавала към опустялата бърлога, толкова по-мъчно ѝ ставало. Когато стигнала погледнала към ясната луна и се разплакала. Но вълците не могат да плачат. Вместо плач се разнесъл вълчи вой.
Всеки път, когато изгрее пълнолуние вълчицата се сеща за децата си, които си продали свободата за коричка хляб, престанали да бъдат вълци, а станали кучета. От мъката по децата вълчицата вие срещу луната. Това е нейния плач. Защото вълците никога не плачат.