Старият бук
Групата туристи се мъкнеха по пътеката след водача им. Пътеката ги водеше към вековен бук. Накрая стигнаха. Дървото наистина беше огромно. Короната му се извисяваше незнайно къде в небето. Стволът му беше толкова дебел, че няколко души бяха нужни да го обхванат с ръце. На дънера беше закована табелка, на която пишеше: “Вековно дърво” и с по-ситни букви: “Защитен природен обект”. Кората на дънера беше цялата напукана, набраздена, със следи от бури, от брадви, от борба за живот.
Един от туристите се загледа в кората и възкликна: “Колко е грозна старостта.”. Беше пролет. Водачът на групата хвана едно от най-ниските клончета на бука и го наведе. От него бяха тръгнали млади филизи, а по тях стотици млади пъпки бяха започнали да се разлистват. “Виж” - водачът на групата посочи на туриста клончето - “тук, в короната на това дърво има повече младост от което и да е друго дърво в цялата гора.”. Всички от групата погледнаха нагоре към короната на вековното дърво. Цялата корона била отрупана с млади филизи с разлистени пъпки по тях – хиляди млади дръвчета. Дървото не било старо, само където е живяло много дълго и времето оставило следите си по дънера му. Но всъщност в неговата корона имало най-много младост.
Старостта е в мислите ни и остаряваме чрез мисълта си. Когато сами решим, че сме стари, клоните ни започват да съхнат един по един. Но ако не остаряваме в мислите си, просто ще можем да живеем дълго. А младостта няма да си тръгне от нас, напротив: ще става все повече!