Пепелта и камъкът
Когато паля огън в гората, винаги ограждам огнището с камъни. Като си тръгна са останали камъните и пепелта от горелия огън. След време, като се върна на същото място пепелта я няма, издухана от вятъра, измита от дъжда, а камъните си стоят така, както съм ги оставил. Но има един кратък момент, в който камъните и пепелта преди да се разпилее остават насаме. В такъв един момент камъкът се присмял на пепелта: “Виж каква си рехава и мека. Ще задуха вятър и до утре няма да те има. А аз съм твърд и тежък. Тук съм от хиляда години и тук ще бъда още толкова.” “Да, така е.” - отвърнала му пепелта - “Но аз тази нощ бях огън и стоплих един човек. Затова изгорях и се превърнах в пепел. Живях един ден, но ден изпълнен със смисъл. А теб те има хиляди години, но никога никой не си стоплил. Ще живееш вечно живот без смисъл.”. Пепелта едва изрекла думите си и вятърът я подел и издухал от огнището. А камъкът попитал себе си: “Не мога да умра, но всъщност аз живея ли изобщо? Не мога да изгоря, не мога да стопля никой, не мога да утоля жажда като капката вода, която излиза от чучурчето на чешмата за миг и изчезва завинаги, като шумата която беше мека постеля тази нощ, но ще изгние наесен? Вероятно не, и затова ще ме има хиляди години, без да мога да извърша никаква добрина.”.