Един ден красота
Лъчите на яркото слънце погалиха клепачите. Те трепнаха, премигнах и Луковица отвори сънливо очи. Огледа се, около нея кипеше живот. Всичко бе толкова красиво. В кристално синьото небе плуваха облачета и флиртуваха с вятъра, като му показваха различни, чудни форми. Листата на дърветата си шепнеха нещо тайно, като превиваха тънките си талии за да могат да дочуят шепота си – ту на една, ту на друга страна. Чуваше се само как шептят, но какво … само те си знаеха. Между тях, на клоните на дървото многоцветни птички изнасяха концерт в дуети на любовта. Тревата, съвсем близо до Луковица припичаше голите си, стройни листа на слънцето и с леко полюшване, сякаш аристократично кимване поздравяваше танцуващите за нея пеперуди.
“О, колко е красив света!” - възкликна Луковица. Прииска и се да танцува, да подскача от радост, да се почувства съпричастна към всеобщото веселие и красота. От танцът и последва претъркулване по един наклон и търкалянето спря в основата на един стрък трева. На листата на тревата бе застанал един зелен скакалец, който свиреше в захлас. От раздрусването на тревата той спря и укорително изгледа Луковица отгоре. Тя му се усмихна и му каза: “Толкова красиво свириш – продължавай, не спирай! Посвири заради мен!”. Той извърна глава и вместо да продължи песента си, направи грациозен скок и се загуби нейде сред тревите. Обидих ли го помисли си Луковица? Замислено продължи пътя си докато една пчела не започна да приближава към нея. Луковица се спря и започна да и маха приятелски. Пчелата направи няколко кръга над нея и измърмори: “Помислих че си цвете а то … луковица”. Силното й разочарование бе изразено в нервно жужене и рязко отлитане. Луковица пак остана сама, заобиколена от красота. Сигурно, помисли си тя, цветята са приятели на пчелите. Продължи да се търкаля сред тревите по наклона и така сред зеленината съзря върховете на една трева са украсени в особено красиви сини цветове, а няколко пчели се къпеха в тях с огромно удоволствие. “Това е цвете” – каза си Луковица. Още няколко претърколвания и стигна до него. Разтръска стеблото на цвете - “Хеей цвете – ти си цвете, нали?”. Цветето го изгледа отвисоко и отвърна: “Да, цвете съм.”. Луковица не му даде да й обърне гръб: “Толкова си красиво! Ще ме запознаеш ли с твоите приятели пчелите”. Цветето огледа Луковица и започна да се смее: “Та пчелите са ценители на красотата. Те идват при мен, заради цветовете и уханието ми … а виж се ти каква си дебела и грозна и миришеш на пръст!”. Цветето обърна окончателно гръб на Луковица, отвори цветовете си за пчелите и я остави като вцепенена.
Луковица не можа да възприеме думите на цвете. Всичко бе толкова красиво, а тя насред тази красота – грозна, дебела и миришеща на пръст? Стана и много болно от думите на цвете. Сведе глава и бавно се отдалечи. Плачеше и се, едва сдържаше сълзите си. Енергичен вик “ВАРДАА” я сепна. Тя стреснато се огледа и видя че без да иска е застанала точно на пътя на мравките. Те я заобикаляха, минаваха над нея и под нея. “Мравки, закъде бързате? Какво е това щуране?” - мравките отминавайки й отвърнаха: “Нямаме време!”, “Трябва да се бърза!”, “Никой да не мързелува!”, “Всеки е на своя пост!”, “Всеки има своята задача.”, “Царицата така е заповядала.”. Всъщност всяка мравка казваше по дума, а следващата продължаваше изречението. Така макар и накъсано мисълта по странен начин се предаваше помежду им. Луковица ги попита: “А защо не се наслаждавате на красотата около вас?”. “Красота?”, “Какво е това?”, “Къде е то?”, “То яде ли се?”, “Опасно ли е?”, “Можем ли да го отнесем в мравуняка?”, “Тежко ли е?”. Луковица се стъписа. Те не знаеха какво е красота?!? Но все пак разговаряха с нея. Без да и обърнат гръб. А очевидно им пречеше на работата. Реши да се отдръпне от пътя им – нямаше какво повече да си каже с тях, а не искаше да им пречи. Искаше да си поговори с някой, който разбираше от красота и заедно да се наслаждават на всичко около тях … но нямаше с кой ...
И така гледаше света около себе си, а се чувстваше безкрайно, безкрайно самотна. Когато чу зад гърба си “Хей”. Обърна се. Две очи на антени се подаваха сред тревите. После бавно, много бавно се показа тялото и свитата на спирала раница на муден, изморен турист. “А ти си?” - попита Луковица. “Охлюв” - отвърна измореният турист – “А ти?” - “А аз съм Луковица. А накъде си се запътил?”. “Ами изучавам света и събирам мъдрост.” - отвърна охлюва - “затова и толкова бавно се движа. Спирам се при всяка тревичка и при всяко камъче и не продължавам, докато не го изуча и разбера.”. “А аз” - ентусиазирано и без да я питат - “искам да се наслаждавам на красотата и да дарявам красота!” - продължи Луковица - “но не мога да разбера защо никой не иска моята красота. И никой не иска да сподели с мен красотата на света...”. Охлювът размърда антенестите си очи, огледа Луковица подробно и ѝ каза “Последвай ме.”. Луковица тръгна след него. Не ѝ бе трудно да го следва, той постоянно спираше и гледаше. Ту тревичка, ту камъче. Накрай каза “Стигнахме”. Бяха на брега на една локва. “Ела и погледни” - каза охлюва. Луковица се наведе и се огледа …
Ужаси се. Видя отражението си и сякаш искаше на се скрие от него затвори с ръце очите си. А между пръстите й потекоха сълзи. Плака дълго, и като отвори очите си попита охлюва “Но защо! Защо всичко е толкова красиво, а аз съм дебела и грозна? Защо?”. Но охлюва вече го нямаше. Макар и бавно си бе отишъл …
Луковица се огледа. Всички си бяха отишли. Листата ги нямаше по дърветата, пеперудите, пчелите не танцуваха. Цветята, тревите и те си бяха отишли. Бе останала само самота. Всичко се бе ужасило от нейната грозота и бе избягало оставяйки голи клони, оловно небе, студ и мъка в душата на Луковица.
“Заради мен дойде есента. Но ако се скрия някъде, красотата на света ще се върне и отново ще бъде пролет.” - помисли си Луковица - “Няма да може да ме видят колко съм грозна и дебела и няма да искат да избягат от мен. Листата, облачетата, вятъра, цветята и всички прекрасни неща, които прогоних с вида си ще бъдат пак тук.”. И Луковица изкопа дупка в пръстта и след това се зари в нея.
Самотно и беше, мъчно и тъмно. До себе си усети някой. Но не виждаше нищо в тъмнината. Усети обаче топлина. Потита “Кой е? Кой е там?”. “Аз съм червейче”. “А какво правиш под земята?” - попита Луковица. “Крия се, защото съм грозно.”. Луковица не очакваше там да намери някой. Още по-малко пък някой като нея. Не можеше да види червейчето, нито пък то можеше да я види, но усещаше неговата топлина. За първи път не се чувстваше самотна. Усмихваше се, и получаваше усмивки. Говореше, споделяше – чувстваше се щастлива. Червейчето я запозна и с другите – къртицата, коренчетата, личинките. Всички много се зарадваха и приеха Луковица като една от тях. Тя искаше да им подари нещо от себе си и тогава им запя. Толкова красиво пееше, всички я слушаха в захлас. След всяка песен ръкопляскаха и казваха: “О, колко е красиво. Ти ни даваш най-хубавия си подарък: своята красота!” След всяка песен Луковица отделяше по един слой от обвивката си и така чувстваше приятелите си все по-близо до нея.
Един ден Луковица пя особено красиво. Отдели последната обвивка от себе си и … се показа сърцето ѝ. Всичките и приятели разбраха това и я заобиколиха. Повдигнаха я на ръце нагоре и нагоре, докато не я изкараха извън пръстта.
Така сред снега поникна красиво Kокиче. То не искаше да гледа красотата на света, защото бе стояло дълго време на тъмнина. А само даряваше. Даряваше красота на целия свят!
Новината за красивото Kокиче сред снега се разнесе като светкавица. Всички искаха да я видят. Листата надникнаха от пъпките и се разлистиха. Пчелите излязоха от кошерите си и закръжаха около Kокичето. Птичките дори отлетяли надалече се приготвиха за път. Пролетта дойде.
Кокичето дари на всички за един ден красотата, която живееше в сърцето на Луковица. Студът измръзваше прекрасния цвят. Кокичето умираше. Но знаеше, че ако можеш да дариш един дори един ден красота за някой друг си струва да живееш.