Враг или приятел
Посвещава се на всички, които са ми близо до сърцето, но съм обидил, отблъснал или наранил.
Началото на януари беше, 7-ми. Тръгнах да изкачвам сам един връх в Родопа планина. Времето беше прилично за зимата, но се очакваше да се развали към втората поливина на деня. След два часа усилено ходене стигнах до изворчето и заслона на местността Папратница. От там ме чакаше приблизително още толкова път до билото. Пих вода от изворчето и седнах да си почина. Изведнъж задуха силен и леден вятър на пориви. Небето стана стоманено сиво и започнаха да прехвърчат снежинки. Рекох си – ако тръгна сега нагоре трябват два часа, връщане още два до Папратница и после още два до селото. Ако сериозно се развали времето за шест часа може да ме направи на шушулка и да загазя доста сериозно. Затова реших да се връщам. Тръгнах към обширната поляна на Папратница, цялата постлана с дебел килим от полегнала пожълтяла папрат, стигаща до човешки бой през лятото. От южния край на поляната има пътека, по която да се върна обратно, доста пряка макар и на места стръмна. Намерих пътеката сред шипките и драките и тръгнах. Стигнах до едно равно място с обширна гора от леска. Леската расте на китки от едно коренище и дърветата бяха високи, а между тях имаше голямо разстояние, та се ходеше като в парк. Гората от лешникови дървета, захлупена от тъмното небе беше красива и някак мистична.
Както си вървях изведнъж чух зад мен усилващ се шум от бяг на животно. Обърнах се - право към мен
по права линия търчеше с всички сили куче. Тичаше целеустремено. Без да лае, без да
издаде звук. Беше бяло, късокосместо, бойна порода, едро и мускулесто. Странно беше
наличието на такова куче тук. В радиус от километри нямаше никакви хора. А ако някой все
пак беше пуснал кучета, то те щяха да бъдат ловни – гонче или барак. Какво диреше това
куче тук? И защо се беше устремило така към мен?
Нямах време да го мисля. Носех брадва и я вдигнах с едната ръка за да нанеса удар,
ако се нахвърли, а другата приготвих за да изнеса напред и надолу. Когато се обърнах и
вдигнах брадвата, за да се защитя от атаката, кучето рязко смени посоката на спринта
си под почти прав ъгъл, после спря да тича, започна да души тук там и да се прави на
“разсеяно”.
Лека по лека започна да се отдалечава от мен. Аз свалих гарда.
Погледах го, после се обърнах и си тръгнах по пътеката. Замислих се – кучето беше само,
защо беше тръгнало към мен? Може би за да ме нападне? А може би е търсело приятел?
В тази гора, съвсем само е видяло сродна душа и се е устремило към нея, за да намери
топлина, за да има кой да го погали и да има с кой да върви по пътеката нанякъде.
Без значение на къде – само да е с някой. А аз какво направих? Вдигнах брадвата и
недвусмислено му показах, че ако приближи ще има война. А след това? Пак самота,
само че само единият щеше да бъде самотен вероятно със сериозни щети, а другият
нямаше да го има.
Не можех да го попитам, то нямаше как да ми отговори, защото е куче.
Враг ли беше дошъл при мен или приятел? Това никога няма да узная, но ме е срам, защото имаше един макар и много кратък миг от живота ми, в който можеше поне да се постарая да разбера. Мига когато се обърнах, преди да вдигна брадвата. Не погледнах кучето в очите, не погледнах муцуната му, за да разбера дали иска да ме нападне или иска да го погаля и да ми стане приятел. Отблъснах го завинаги, решително и безусловно. Съдбата ни поглежда в очите за един кратък миг, преди да действа. В тези кратки мигове трябва да намираме сили да я погледнем в очите, за да можем да разберем какво иска да ни каже тя. Какво иска да ни даде или какво иска да ни отнеме. Не съумеем ли да го направим, изпуснем ли този миг, тя се обръща с гръб към нас и второ предложение няма.
Като понамалих надморската височина, телефонът ми влезе в обхват. Седнах на шумата и набрах номера на мой близък човек. Поговорихме си, казах му, че времето се е развалило и се връщам обратно, без да изкача върха. Затворих телефона и тръгнах отново по пътеката. Вървях и си спомних ученическите и студентските години. Тогава съдбата много често ме гледаше в очите. Беше весела и погледите ѝ бяха игриви, закачливи и често с намигване. А аз все гледах върховете на обувките си и се изчервявах от срам, че ме гледа. Сега дойде при мен в образа на куче, за да ме научи, че човек трябва да бъде изправен и да гледа право напред. Но вече не беше игрива и закачлива, а сериозна в унисон с ледения вятър и мрачното небе. Ясно ми показа, че може да ми бъде приятел, може да ми бъде и враг и това зависи само и единствено от мен.
През февруари пак минах през местността Папратница. Кучето го нямаше. Само лешниковата гора си стоеше все така красива, мълчалива и мистична. А съдбата, тя пак ще дойде, за да ме погледне в очите. Чакам я.
Заслонът и чешмата на Папратница.
Лешниковата гора.